Приказка за щастието / A tale of happiness - Erich Kestner

Приказка за щастието / Das Märchen vom Glück/

Ерих Кестнер

       Навярно бе на около седемдесет години старецът, който седеше срещу мен на масата в опушената кръчма. Белият му перчем изглеждаше така, сякаш по него бе навалял сняг, а очите му блестяха като чисто изметена ледена пързалка.

     — О, колко глупави са хората! — каза той и поклати глава, а пък аз си помислих, че от косите му ще се разлетят снежинки. — Щастието в края на краищата не е някакъв пушен салам, от който да си отрязваш всеки ден по едно парче.

    — Вярно е — казах аз, — щастието не може да бъде опушено. Въпреки че…

     — Въпреки че?!

     — Въпреки че тъкмо вие изглеждате, като че ли в комина на камината си вкъщи имате за опушване цял бут щастие.

  — Аз съм изключение — каза той и отпи една глътка. — Аз съм изключението от правилото. Понеже съм човекът с едно неизпълнено желание.

       Погледна изпитателно лицето ми и после заразказва своята история.

       — Това се случи много отдавна — започна той и подпря глава на двете си ръце, — много отдавна. Преди четиридесет години. Тогава бях още млад и болен от живот като от зъбобол. Веднъж, когато бях много огорчен и седях по обед на една зелена пейка в парка, до мен седна един старец и като че ли между другото каза: „Е добре! Ние размислихме. Решихме да ти изпълним три желания“. Аз не отмествах поглед от вестника си, сякаш не бях чул нищо. „Пожелай си каквото искаш — продължи той, — най-красивата жена, най-голямото богатство или най-дългите мустаци — това е твоя работа. Но най-сетне бъди щастлив! Твоето недоволство вече ни действа на нервите“. Той приличаш на Дядо Коледа, само че в обикновени дрехи. Имаше дълга бяла брада, зачервени като ябълки бузки, провиснали вежди, направени сякаш от сребърния памук на коледно дърво. Не забелязах нищо налудничаво в него. Може би само бе твърде добродушен. След като го разгледах подробно, забих отново поглед във вестника. „Въпреки че никак не ни засяга какво ще направиш с трите си желания — каза той, — все пак не би било лошо, ако предварително размислиш внимателно какво ще избереш. Понеже три желания не са четири желания или пет, а именно три. И ако, след като ги изпълним, продължаваш да бъдеш завистлив и нещастен, не виждам с какво бихме могли да помогнем повече както на тебе, така и на себе си.“

         Не знам дали можете да се поставите в моето положение. Седях на някаква пейка и бях ядосан на Бог и на света. В далечината звънтяха трамваи. Отнякъде долитаха звуците на барабани и тромпети, с чиято помощ се сменяше почетната стража пред двореца. А до мен седеше само това старо дрънкало!

        — И вие се разгневихте?

        — Разгневих се. Имах усещането на парен котел преди пръсване. И когато той наново пожела да разтвори гарнираната си с бял памук старческа уста, аз треперещ от гняв извиках: „Слушайте, старо магаре, само за да не ми говорите повече на «ти» си позволявам да ви съобщя първото си и най-съкровено желание. Вървете по дяволите!“. Това не бе много изискано и любезно от моя страна, но просто не можех да постъпя другояче. Иначе душата ми щеше да се разкъса.

        — И какво?

        — Как какво?

        — Какво стана със стареца?

     — Ах, да! Естествено, той изчезна! Като отнесен от вятъра. На мига. Разтопи се в нищото. Погледнах дори под пейката. Но и там го нямаше. Просто ми прилоша от страх. Изглежда, това с трите желания бе вярно! И първото ми желание се бе вече изпълнило! Боже мой! А щом се бе изпълнило, значи добрият, мил, чуден дядка, какъвто ще да е, не само че бе изчезнал, не само че се бе махнал от пейката, но навярно се намираше вече при дяволите! Сигурно беше в ада. „Не ставай глупав — казвах сам на себе си, — ад изобщо няма, а също и дяволи.“ Но трите желания съществуваха ли? Ето, щом само пожелах, и старецът изчезна. По тялото ми преминаха горещи и студени вълни. Краката ми се подкосиха. Какво да сторя? Старецът трябваше да се върне отново тук, независимо дали имаше ад или не. Просто му дължах това. И за тази цел трябваше да употребя моето второ желание, второто от трите! О, какво магаре бях! Или пък да го оставя там, където си беше? С неговите зачервени като ябълки бузки? „Като печени ябълки!“ — изтръпнах при тази мисъл. Направо нямах друг избор. Затворих очи и страхливо прошепнах: „Желая старецът да седи отново до мене!“ Знаете ли, дълги години след това дори и насън съм си отправял най-горчиви упреци, че така глупаво прахосах второто си желание, но тогава просто не виждах друг изход. И наистина нямаше друг.

       — И какво?

       — Как какво?

       — Какво стана със стареца?

     — Ах, да! Естествено, той се върна. На мига. Отново седеше до мене, като че никога не си бе отивал.

        Впрочем личеше му, че е бил някъде, където е дяволски, искам да кажа адски горещо. Да, да! Рунтавите му бели вежди бяха обгорени. А и хубавата дълга брада бе пострадала. Особено по краищата. Освен това издаваше миризма на пърлена гъска. Старецът ме погледна и в погледа му се четеше упрек. После извади от малкото джобче на жилетката си едно гребенче, среса брадата и веждите си и с обида в гласа каза: „Чуйте, млади човече, това, което направихте, не е много учтиво!“ Промълвих някакво извинение. Казах колко съжалявам за всичко, казах, че просто не съм повярвал на думите му за трите желания. И освен това, че съм се опитал да направя всичко, за да залича вината си. „Това е добре — каза той. — Наистина бе крайно време.“ После се усмихна. Усмихна се така мило, че едва не ми потекоха сълзи. „Е, имате още едно неизпълнено желание — каза той. — Третото. Дано постъпите с него малко по-предпазливо. Обещавате ли ми?“ Аз кимнах с глава и преглътнах. „Да — отвърнах, — но само ако ми заговорите отново на ти.“ Тогава той се разсмя. „Добре, моето момче — каза той и ми подаде ръка. — Остани си със здраве. И не бъди много нещастен. Обаче внимавай какво ще направиш с последното си желание!“ „Обещавам ви!“ отвърнах аз тържествено. Но него вече го нямаше. Изчезнал бе, като отнесен от вятъра.

      — И какво?
      — Как какво?
      — Какво стана с вашето щастие?

     — Ах, да! Моето щастие! — Събеседникът ми се изправи, откачи шапката и палтото си от куката на гардероба, погледна ме със своите блестящи от чистота очи и каза: — До последното си желание не съм се докосвал вече четиридесет години. Понякога съм бивал много близко до това. Но не! Желанията са хубави само тогава, докато още не са изпълнени! Останете си със здраве.

       От прозореца го видях как пресече улицата. Снежинки танцуваха около него. Съвсем забрави да ми каже дали поне той е щастлив. Или пък умишлено не ми отговори? И това е възможно.

Край