Каза ли, какво мислиш II

От страницата, където вие можете да кажете на България какво мислите

          Бях удивен!

      Имам желание да споделя с вас едно мое преживяване, преди около две години. Това преживяване беше в пълен контраст с действителността у нас. Съпругата ми и аз бяхме поканени от дъщеря ни и внучка ни, които живеят в Дания и по-специално в столицата Копенхаген. Дъщеря ни в момента е безработна, но там социалната помощ е такава, че един безработен живее прилично и почти не е лишен от нищо. Изключително много ме впечатлиха няколко неща:

           В тази страна няма мизерия и просяци. Депутатите от местния Парламент

ходят на работа или със собствената си кола или с градския транспорт или при хубаво време с велосипед. Държавата отпуска служебни коли само на тези депутати, които живеят на повече от 100км. от Парламента. При пътуването ни в провинцията забелязах множество вятърни електроцентрали( подобни на вятърни мелници), които осигуряват достатъчно електроенергия за страната.

       За десетината дни, прекарани там почти не сме изкачвали стълби. При подлези и спирки на градския транспорт винаги има работещи ескалатори. Инвалиди има, но не видях инвалид без механизирана инвалидна количка. Когато водачът на превозното средство забележи инвалид, го изчаква и му помага да влезе в колата. Влаковете са много по-бързоходни от нашите и са значително по-луксозни. Чистотата навсякъде е изрядна – не видях боклуци или угарки от цигари по улиците. В подлези и спирки раздават безплатно вестници. По градския транспорт може да си сверим часовниците. На всеки пет минути ще мине транспортното средство.

           В последствие научих, че преди много години е бил приет закон, по силата на който от всеки хонорар или заплата се правят 50 процента удръжки за социална помощ. Явно никой не се е оплакал от това и резултатите са налице. Когато се върнахме в Родината и прекрачихме границата, почувствахме разликата и ни обзе тягост и болка...

в. Телеграф                                                                                   Тодор Бахаров,

28 април 2005г.                                                                                           София